Францис Трасунс Моя судьба Моята съдба

Автор: Красимир Георгиев


„МОЯ СУДЬБА”

Францис Станиславович Трасунс (1864-1926 г.)

Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев





МОЯТА СЪДБА



До всички бях. И по-добре живях.

Но ето, на завоя за беда

стои, видях я, и смирява смях:

„Коя си?” – питам. „Твоята съдба!”



Тя беше сякаш ураган, прибой,

като свистене беше, писък, хор,

аз с нея, както можех, влизах в бой,

със своята съдба във вечен спор.



Мечтая светлина да ви раздам,

но само щората отмествам там.

Крещи съдбата: „Бунт гласиш към мен!

Мълчи и в строя застани смирен!”



На унизените да бъда брат

поискам ли, съдбата ме гнети,

като на кон изплашен тя с юзди

лъсти фамилиарно моя свят.



Народа уча ли да бъде твърд

и да върви по нравствения път,

съдбата ме дарява не с букет,

а с укор в стръмен трънен друм проклет!



За някой съм добър, за друг съм лош,

приятел за едни, за други враг.

За всеки миг съдбата вади нож,

за всеки знак.



Аз бързам и това не е каприз,

а заповед на съвест и на чест;

бедняци че подкрепям с порив чист,

съдбата обругава ме до днес.



Като умра, с мен няма да умрат

добрите мисли и ще гръмне смях

към преследвачите на моя труд.

Така живота си горчив живях.





Ударения

МОЯТА СЪДБА



До вси́чки бя́х. И по́-добре́ живя́х.

Но е́то, на заво́я за беда́

стои́, видя́х я, и смиря́ва смя́х:

„Коя́ си?” – пи́там. „Тво́ята съдба́!”



Тя бе́ше ся́каш урага́н, прибо́й,

като́ свисте́не бе́ше, пи́сък, хо́р,

аз с не́я, ка́кто мо́жех, вли́зах в бо́й,

със сво́ята съдба́ във ве́чен спо́р.



Мечта́я светлина́ да ви разда́м,

но са́мо што́рата отме́ствам та́м.

Крешти́ съдба́та: „Бу́нт гласи́ш към ме́н!

Мълчи́ и в стро́я застани́ смире́н!”



На унизе́ните да бъ́да бра́т

пои́скам ли, съдба́та ме гнети́,

като́ на ко́н изпла́шен тя с юзди́

лъсти́ фамилиа́рно мо́я свя́т.



Наро́да у́ча ли да бъ́де твъ́рд

и да върви́ по нра́вствения пъ́т,

съдба́та ме даря́ва не́ с буке́т,

а с у́кор в стръ́мен тръ́нен дру́м прокле́т!



За ня́кой съм добъ́р, за дру́г съм ло́ш,

прия́тел за едни́, за дру́ги вра́г.

За все́ки ми́г съдба́та ва́ди но́ж,

за все́ки зна́к.



Аз бъ́рзам и това́ не е́ капри́з,

а за́повед на съ́вест и на че́ст;

бедня́ци че подкре́пям с по́рив чи́ст,

съдба́та обруга́ва ме до дне́с.



Като́ умра́, с мен ня́ма да умра́т

добри́те ми́сли и ште гръ́мне смя́х

към преследва́чите на мо́я тру́д.

Така́ живо́та си горчи́в живя́х.



Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев





Францис Трасунс

МОЯ СУДЬБА (перевод с латышского языка на русский язык: Александр Рассохин)



Я жил, как все. А, может, лучше всех.

Но вот на повороте, у столба

стоит, я вижу, и смиряет смех, –

„Ты кто?” – спросил я. – „Я твоя судьба”.



Она была как ураган и шквал,

была как свист, была как визг и вой,

я с ней, как мог, боролся, воевал,

я вечно спорил со своей судьбой.



Дать людям свет – одна мечта моя,

но только штору отодвину я,

кричит судьба: „Ты замышляешь бунт.

Закрыть глаза, молчать и встать во фрунт!”



Униженных возвысить захочу,

открою рот – судьба уже на мне,

на мне, как на испуганном коне,

и лупит фамильярно по плечу.



Учу народ, куда ему идти,

как двигаться на нравственном пути –

судьба мне дарит не букеты роз,

но розги оскорблений и угроз!



Кому хорош я, а кому-то – плох,

одним я – друг, хотя для прочих – враг.

Судьба меня казнит за каждый вздох,

за каждый шаг.



Но я спешу, и это не каприз,

а чистой моей совести приказ:

поднять бедняг, уже скользящих вниз,

за что обруган я бывал не раз.



Когда умру я, от меня тогда

останется мой труд, и грянет смех

над головой гонителей труда.

А нынче мне, возможно, горше всех.



1926 г.









---------------

Латвийският поет, богослов, публицист и политически деец Францис Трасунс (Франц Станиславович Трасунс) е роден на 4/16 октомври 1864 г. в с. Колнасата, Витебска губерния, сега в Резекненския край. Завършва немска католическа гимназия (1883 г.), католическа семинария (1887 г.) и Духовната академия в Санкт Петербург (1891 г.). Ратува за независимостта на Латвия и за влизането на историко-културната област Латгалия в състава на Латвия. Владее 9 езика. Член е на Държавната дума на Русия (1906 г.), член е на временния съвет на латишска Латгалия (1917 г.), ръководител е на департамента по латгалски дела (1920 г.), депутат е в Сейма на Латвия (1922-1926 г.). Основател и издател е на сп. „Zemnika draugs” („Друг крестьянина”) и в. „Zemnika bolss” („Голос крестьянина”). Съосновател е на Латишското музикално общество (1903 г.) и на първия латгалски театър (1907 г.). Автор е на учебниците „Азбука для латгальцев” и „Грамматика латышского языка для латгальцев”, на книги, монографии и публикации с поезия, литературознание, фолклор и публицистика, сред които „Горейга майзе дель тицейгим католим” (1901 г.), „Даугавас католю календарс” (1905 г.) и др. Умира на 6 април 1926 г. в гр. Рига, Латвия.